Родих се от лоното на самотата.
Орисана бях в песните на февруарския дъжд,
и покръстиха ме във водата,
с макове пълна, със сребърна ръж.
Нарекоха ме на морската пяна,
свобода да бленувам, да чезна в нощта.
В тъмата от хора, от страст да изгарям.
В любов да се давя, брегове да руша.
Демоните дяволски химни ми пяха,
танцуваха за мене в третия час,
строфи за похот и горчива наслада
в косите ми вплитаха, да нося ги аз...
И аз ги отнесох през три планини.
Заравях думите във всяка от тях.
Събличах пред сенките в онези гори
душата си, свенливо пламтях.
И с венци от диви цветя се обличах.
С рими покривах гръдта
и тихо в дланите шепнех молитва
някой да види това...
Че устните трепват
и очите носят искри,
пръстите от звездите блянове вадят,
Че тялото в топлота и тревога гори...
Че понякога мътна, разпиляна, черна мъгла...
Че понякога немощ, понякога морска вълна...
че понякога съм и нежност, и болка,
невъзможност, тъга,
Но винаги вселена, събрана в дума една...
© Марина All rights reserved.