Жена
824
0
2
Ж Е Н А
Ти си отиде,
без да усетиш
колко много ми струва
да сподавя вика – ОСТАНИ!
Колко много ранени
предчувствия жертвах
да заставя ръцете си
в този миг да застинат.
Но всичко това бе началото,
всичко това стана истина
много по-късно,
едва когато видях,
че останах сама.
Тогава сърцето ми викаше,
страхът се задъхваше,
а устните ми повтаряха :
Няма нищо особено,
като всички е,
дори не е хубав...
О, Господи боже, защо ме разпъваш
върху моите истини?
Кажи ми вместо това
как да го върна.
... а ако можех тогава,
тогава щях да му кажа:
Върви си, обичам те, но си върви!
© Валентин Иванов All rights reserved.
