Събуждам се от шепот. В огледалото
се гонят сенки и се смеят с глас,
поглеждам в тях и виждам отлетялото,
но несбогувало се минало със нас.

Една жена пред мен чертае улици,
по прашносив и мокър булевард,
отекват стъпки, като малки блудници,
и звук от песен - тих трептящ акорд.

И огледалото прогледна в самота,
остана сляпо, въпреки това,
в тъмнината всяка видима осанка,
е лик без образ – неизвестнос, сянка.

Една жена върви, дъждът не спира,
кристално живи капки ромолят,
и песен нежна, приказно сияйна,
доведе я пред Него – огледален път.

Видя как болката се стича,
над водопад от бягащи искри,
очи затвори и изгря дъга,
от седем цвята звездни светлини.

Събуждам се, ефирно златно,
пробудено от утрото във мен,
възкръсва слънцето, и необятно
е времето, и всеки Земен ден.