Житейско
Обича да се предизвиква,
недоузрялата ми тиква,
сред делника – на думи скъп,
че май е хвърлен моят пъп,
в обсерваторията, гдето
на хвърлей само е небето
и се посипва звезден прах...
Не чувам никого от тях.
—Не се ли вижда, че е лелка,
какво насам-натам се стрелка?
Дори да падне с тътен глух,
веднъж оплакване не чух.
И старостта от мене бяга,
животът – шапка на тояга,
а трудности, да искаш – бол
понякога горчат от сол,
словата ми, но отминава
и болка, радост, и забава,
щом е от обич окрилен,
дори помръкналият ден.
Така ще си умра, изглежда,
раздала светлата надежда,
докрай, с парченцата небе...
—За този свят съвсем не бе,
И ще се чудят, ще се маят,
дали за мен е място раят,
дали да слагат камък бял,
за някой – все напук живял?
Ако пък горе ме приемат...
Това е вече друга тема,
ще се завръщам с полет тих,
с поредна лудост, смях и стих...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
