Живак
Лутам се в затвор от кънтящи коридори,
облепени с метални огледала.
Оглеждат се във тях всякакви истории,
изтръгнати от хорските сърца.
И може би пречупват ги във кривотата
на измислен и ограбен житейски ход.
Заслепяват очите с грубостта на светлината
и на лента показват човешкия живот.
А бях пазител на всяко от огледалата
и грижливо ги покривах с пердета от сатен.
Ала по малко ограбваха ми те душата,
вкопаваха сърцата си във мен.
И престраших се, свалих пердето
на малко бяло огледалце отстрани.
Видях във него на поет лицето,
с разрошени, прошарени коси.
Ала огледалото бе толкова коварно -
оплете ме във свойте мрежи от стъкло.
Към ада влечеше душата ми навярно,
пронизваше ме с живаченото си око.
И гледах хиляди разкъсани картини
на някога красива младееща душа.
Носеше ме по вихрушени лавини.
Продаваше сърцето ми на старостта...
Но изведнъж огледалото ме пусна -
бях твърде сложен за злото му сърце.
Не можеше да прочете от мойте устни
плетеницата от чувства в поетови ръце.
И реши да отмъсти във свойта слабост
и пръсна се коварно в парченца от злина.
За мен превърна се във болка, за него радост
искрящокървавата рана върху моята ръка.
И със всяко механическо движение
парченцата се впиваха все повече в плътта.
Лееха горещостъкленото откровение,
на залата с кристалните огледала...
Ала едно парченце достигна до сърцето
и обгърна го внезапно във метален мрак.
А по рамката на огледалото на смъртта лицето
се отразяваше във гладки капки от живак.
© Христо Стоянов All rights reserved.
красиво е
