Живея в многоточие
И за какво да бързам
все натам?
То, времето, ми стига
до излишък -
премерено до вдишване,
до грам,
до епилога,
в който да се впиша.
И крачките броени.
Някой друг
написал ми солфежа
на съдбата.
А аз, наивна,
музикант неук,
си мисля -
музицирам правилата.
Парче съм глина
в пръстите Му.
Твар -
изваял ме,
а после ми отсъдил:
сама да съм си съвест,
меч,
олтар,
алармата,
която да ме буди.
Със толкова
товари ме дарил
и как със тях
да мога да отскоча?
Прости ми слабостта.
Но аз реших -
не бързам.
И живея в многоточие...
