Животът беше набегом
Един и същ ни бе живота-
живяхме го на тагадък.
Това бе нашата Голгота -
сърце на полски пъдпъдък.
Сега с косите побелели,
в лице със видими бразди,
с очите, вече заболели,
следиме нощните звезди.
Нали звезда, когато падне
умирал на земя човек.
А завали ли ни по пладне,
след туй ще има силен пек.
И все се пазехме от пладне
да не горим във този пек.
И страх ни бе звезда да падне,
за да живееме до век.
Сега сложи ръка във мойта
и да потегляме напред.
А моята ще хване твойта
и всичко да си е наред.
И да ни падат днес звездите,
ще бъдем хванати с ръце.
Напускаме така браздите,
орани с влюбено сърце.
© Никола Апостолов All rights reserved.
