Животът ли?
Животът ли? Аз все не го оставях
каквото е решил - да ми се случи.
От чувствени капани го спасявах,
насъсквах го, когато беше скучен.
Насочвах и ръката на съдбата,
избрала моя мащеха да бъде.
Сърфирах по гръбнака на вълната,
промушвах се под чуждите присъди.
Орисницата шепнеше в ухото,
че смелият е често безрасъден.
Мечтите с мен вървяха към Голгота,
без страх от непознатото отвъдно.
И дните - нестинарки на жарава -
танцуваха живота с дъх синкопен.
Отново с цвят на жажда те изгряват,
класят, а после падат като снопи.
Той гледа ме, повдигнал гневно вежди,
и пак суфлира роли на съдбата,
но е разбрал, че аз се разпореждам
с посоките на земните си дати.
© Мария Панайотова All rights reserved.
