Понесъл дните си на гръб
към края вече неизбежен,
след себе си оставям скръб
и спомен тих - за мене нежен.
Оставаям, Боже, своя знак
на път под есенната шума.
Прекрачил къщния си праг,
изричам страшната си дума.
Отивам си! С ръка във джоб
ще махам на живота земен.
Оставям тука само гроб
и ставам аз човек неземен.
А тоз живот - така без мен
да страда и да ме тъгува.
И нека всеки божи ден
виновно с мен да се сбогува.
© Никола Апостолов All rights reserved.
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
!