Спъваха ме. Падах. После ставах...
Най-боли от удари под кръста.
Болка. Стон. Но после продължавах.
Тръгна ли, назад не се обръщам.
Имах. Губех. Нищо не векува...
Плаках и от радост, и от жал.
Че животът истински си струва,
къшей хляб на гладен щом съм дала..
Лъгаха ме. От сърце прощавах.
Все напред вървях. И се усмихвах.
Важно беше само да съм здрава,
себе си да бъда да не спирам... ...