Кажи ми душа
Кажи ми душа, като кристал,
дълбоко свита в моето тяло,
колко години, без милост и жал,
аз те носех ранена, но цяла.
Не те познавах като млада,
с младостта ми, небесни крила,
летях високо, без да съзнавам,
ти как си летяла сама.
Годините край мен минават,
дълбоко в сърцето надничат,
болка и радост на тебе оставях,
на други в любов се вричах.
Сега съм под старата стряха,
набраздена от живота като угар,
и годините нагоре се спряха,
понесли житейския удар.
Но ти не помръкваш, душа,
все още изглеждаш ми млада,
назад не поглеждаш, не и сега,
живееш за днес и не страдаш.
Щом съм в компанията на мрака,
ти поглеждаш през моите сетива,
и аз узнавам, че отново ме чакаш,
не признала за своята загуба.
Като черни гроздове мислите,
в гънките ти своя сок изцеждат
и аз поглеждам в теб и виждам,
още си цяла и бяла – душа!
© Миночка Митева All rights reserved.
