Как ми се иска...
Петък привечер е.
Прибирам се със свито сърце.
Ден за поредна раздяла. За кратко ли?
По устните трепти въздишка плаха -
ще заплача… тъжно ми е.
Знам, че е за кратко, но…
Може би часове, ден, два… Докога?
А в понеделник? - пак ли всичко отначало?!
Добре. Ще замълча.
Сълзите тихо от очите ми ще капят.
Как иска ми се да съм падаща звезда… сега,
която да намериш някъде,
да я докоснеш с пареща ръка,
отново да й вдъхнеш светлинка…
по пътя си нататък.
Как иска ми се да съм слънчев лъч,
промъкнал се на стъпки
през прозореца на твойта стая.
И нежно, като с пух, да те погаля –
нищо, че ще спиш, завит с дебело одеяло.
Как искам да съм есенен листец, да бях…
Със вятъра щях да те догоня...
Моят стар приятел, вятърът,
щях да помоля, при теб да долетя, отново…
Как искам да съм бял снежец,
който тихо да се сипе върху тебе.
И после пролетният топъл вятър…
Пролетта с един замах
да го стопи на тънки струи обич…
© Нели All rights reserved.
