Как много ти отива и с брада
Отдавна сме кръстосали езици,
които устните опитомяват.
Разхождам дъх по топлата ти кожа.
Слуха попивам, който те напряга
и спирам там, до скритите въпроси,
очакващи халката от ухапване
и пробива от няколкото думи,
които неспособна съм да кажа.
Навярно застраховката "Живот"
не иска да те изговоря
като начало,
водещо към края.
Разпръсваш ме и ме събираш в точка.
По всички окончания полазваш
и всеки връх, от който се обръщам,
изглежда чужд, далечен, малък...
Тогава искам да сваля очите ти
от своето високо,
за да се изравним по ръст
и да погледна точиците пръст,
които ще прихванем с всеки допир.
Докато те мълча,
ме съблечи
от времето, което ни разделя!
Нали не мислиш, че ръцете ми
за раждане и смърт не ще помагат?
Те ще те водят в грапавия път
и гъдела ще търсят,
и мое безсъзнание ще му поднасят...
Поникне ли безговор между тях,
ще имаме за истината почва.
Тогава... разтвори ме като книга,
в която няма главна мисъл,
защото всичките са главни.
Върха на пръста си задръж
в онази тясна страница,
където
дъхът ни е конецът
към живота!
Тогава аз ще спра да си представям,
как много ти отива и с брада,
и кротко ще я чакам да порасне,
докато с топли устни пресушавам
безкрая на един изтичащ миг,
във който премълчаното остава,
пробойните да пълни с онзи пулс,
от който топлината ни е равна.
