Какво, че синьо е небето...
Щом се събудя в мъглявини разпуснати,
като заключени врати на светъл храм.
Щом не достигам даже в сън очите ти,
какво ли повече ще мога да ти дам.
Изгрява утрото, пак синьо е небето,
и ти поемаш може би на път,
и може би усмихваш се на някого,
или отключваш със усмивка райски кът...
Там влиза тази, другата, която чакаш.
Поемаш я в ръцете и дъга разсипва
лъчи от устните, когато я целуваш,
а погледът и розите разпуква.
Такава музика от страст и огън,
каквато слушах онемяла...
навярно чува в твоя дъх отронен,
и може би обича, както съм обичала...
А аз през сивото стъкло на дните
надничам и през сълзи се заричам:
да не приседна на мъглите във гърдите
и никой друг, след теб, да не обичам.
Какво, че пак е синичко небето?
Нали под него двама не вървим.
И не отброява моя дъх сърцето,
което съм обичала... и с теб мълчим.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Звучи тъжничко, но пък е прекрасен като поезия стихът ти...
-
Всеки човек има такива моменти и го спохождт такива мисли, ще обичаш отново и то по-силно, повярвай ми, прежиивяла съм това, поздравления за стиха!
-
Djein_Ear, като виждам каква магьосница си със думите ,просто не разбирам тревогите ти.Поздрав!
-
Разбира се, че ще обичаш!
-
С Весела!
-
"А аз през сивото стъкло на дните
надничам и през сълзи се заричам:
да не приседна на мъглите във гърдите
и никой друг, след теб, да не обичам."
Не се заричай! Небето е все така синьо!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Светлосиньо е - като стиховете ти!
Поздрав сърдечен!