Какво, че синьо е небето...
Щом се събудя в мъглявини разпуснати,
като заключени врати на светъл храм.
Щом не достигам даже в сън очите ти,
какво ли повече ще мога да ти дам.
Изгрява утрото, пак синьо е небето,
и ти поемаш може би на път,
и може би усмихваш се на някого,
или отключваш със усмивка райски кът...
Там влиза тази, другата, която чакаш.
Поемаш я в ръцете и дъга разсипва
лъчи от устните, когато я целуваш,
а погледът и розите разпуква.
Такава музика от страст и огън,
каквато слушах онемяла...
навярно чува в твоя дъх отронен,
и може би обича, както съм обичала...
А аз през сивото стъкло на дните
надничам и през сълзи се заричам:
да не приседна на мъглите във гърдите
и никой друг, след теб, да не обичам.
Какво, че пак е синичко небето?
Нали под него двама не вървим.
И не отброява моя дъх сърцето,
което съм обичала... и с теб мълчим.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
