Тичах по ръба
на живота.
Сякаш презирах началото.
Сякаш презирах
понякога себе си.
Откривах се в бездна
и беше ми хладно.
Ледени пръсти
усещах по тялото.
Носих вините си
тръпнещо гола,
някои дори не разбрах,
но бутах скалата
нагоре по склона.
Не поисках от никого нищо.
Давах, каквото можах.
Не понасях подлост,
лъжи, лицемерия,
не понасях и страх,
но те вървяха
все по петите ми.
И какво ми остава...
само вик и разпятие.
© Галя Николова All rights reserved.
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
