Седнахме двама с приятел добър,
в парка под стария бор.
Той говори, говори, за различни неволи,
а сърцето ми страдаше,че в доброто не вярваше.
„Оплакваш се, приятелю, от своя живот!?
Че си жив, и си здрав, цял, и с ума си!
А нима си забравил, че роден си човек?
А човекът способен е без крила да лети,
и без лодка в океани да броди,
да върви по човешки души,
да руши, и отново съгражда?
Не унивай и не мълчи! ...