Какво си загубил...
Седнахме двама с приятел добър,
в парка под стария бор.
Той говори, говори, за различни неволи,
а сърцето ми страдаше,че в доброто не вярваше.
„Оплакваш се, приятелю, от своя живот!?
Че си жив, и си здрав, цял, и с ума си!
А нима си забравил, че роден си човек?
А човекът способен е без крила да лети,
и без лодка в океани да броди,
да върви по човешки души,
да руши, и отново съгражда?
Не унивай и не мълчи!
Всеки има своето блато,
свое дъно, и всеки боли,
щом ударят му с камък душата.
Припомни си за земния рай,
за живота ти, който живееш.
Няма глад, няма болка безкрай,
няма вечно, тук на земята.
Има толкова много мечти,
колкото са тъгите в сърцето,
и с дъждовни да плачат сълзи,
облаците, пак се възраждат, в небето.
Зная, днес те боли, но спомни си,
за глада, като страшна проказа,
за онези, на които са слепи очите,
а в сърцата – отворена рана...
Ти спомни си за майките - всичките,
почернели без време в душите,
и загубили децата си - едничките,
в земята с черна пръст повити.
Ти спомни си за поглед бездънен,
болка режеща, но без сълзи.
Ей, такива са всички очички,
на дечицата с ограбени за живота мечти.
Ти какво си загубил, кажи ми?
Един комат хляб и мъничко време?!
А нима не е всичко на заем,
и смъртта пак не ще ни го вземе?! „
Смръщен поглед. Въпрос, като режещ откос:
„ Ти сега, за какво ми говориш? „
Обвинителен акт. И разстрел без куршум.
Разделихме се само, с по едно „Хубав ден!“.
Приятелят мой, тръгна си неразбрал,
колко всъщност е ценно човешкото,
което в живота си той, до сега бе събрал.
© И.К. All rights reserved.
