Понякога съм чужда в този град.
Попаднах тук едва ли не случайно
и беше лутане, от крайност в крайност.
Поне красив е, роден и познат.

Понякога, когато всички спят
и тихо е в сърцето, като в църква,
запее някой... Всичко се обърква...
Живот ли бе – погребан неопят...

Сред хилядите да живееш сам
за векове. Душата ми се лута
и търси път, тя – бродница нечута,
каквото нямам и това ще дам,

да мога да намеря светъл път,
сред тъмното, с нетрайната надежда,
че тя към дом и обич ме отвежда...
Надеждата ми само бавна смърт...