Каквото остана дъждът го угася
Напиваш ме жадна
за кърваво вино,
целуваш ме с мислите -
кръв по устата,
наричаш ме крепост
и нежност без име,
превземаш ме бавно
да падне стената.
Извайваш ме с пръсти,
а вятърът хищен
тапетите с нокти,
накъсва и вие.
В стрехите, в цветята,
смехът е залостен,
светкавица блесва,
телата ни шие.
Увити в прегръдка,
катериме Рая,
нахлува в гърдите ни
цъфнала шипка,
разпукват се тухлите
в тъмната стая,
издишваме, вдишваме,
въздухът писка.
Две кули превзети
и рухват до пясък,
каквото остана...
дъждът го угàся.
© Силвия Илиева All rights reserved.
