Кърпеж на стари рани
КЪРПЕЖ НА СТАРИ РАНИ
Самотата намира пролуки –
постепенно дома ми превзема.
Вечер слушам как – дрезгав, улукът
рецитира дъждовна поема.
И гнездата, с оголени рани,
ронят спомени – снежни трошици.
Ала зная, че много е рано
за любов, топлина и за птици.
Не разбирам защо ли си тръгнал
и бележка не си ми оставил.
Но копнея да чуя по тъмно
тропота на сърдечни октави.
Моят дъх да преседне – на възел
здраво вързал на мрака петата.
Ти недей с пролетта да прибързваш –
ако още съм ти непозната.
Нека някога просто се случи –
няма начин да спреш снегояда.
Бродник странен отвън ще почука,
без да чака подслон и отрада.
И през всичи потайни пробойни
сякаш взрив – светлината ще бликне.
Няма времето тежест и стойност,
ако знаеш защо си обикнал.
© Валентина Йотова All rights reserved. ✍️ No AI Used
