Като буен ат по небесните тъмносини поляни
Луната ядосано рие със предното ляво копито.
Слънцето все я преследва и а-ха да я хване...
Тя в последния миг се изплъзва и е много сърдита.
Като змùя златиста извива гърба си Дъгата
и косите си бляскави в 7 плитки безкрайни заплита.
А Дъждът се опитва да я заметне с Мъглата -
да е негова само, от погледи лакоми скрита.
Като нежна солена дантела Вълната разстила се бавно,
разпилява сълзи на Русалки и мидена слюда.
А Брегът я прегръща за малко и не му е забавно...
после гледа я как се отдръпва във няма почуда. ...