Като Буран
Едно щурче в кората на вратата
бе изпълзяло в моята кола.
Навярно е подскокнало в тревата
във търсене на майчина пола.
Наместих очилата. Що да видя:
върху гърба с цвета на горски дъб,
едно щурче с глава на какавида,
с краченца се държи за щурчов гръб!
Кафяви, като есенната шума,
в полето свиреха щурци набат
и дълго аз стоях така – бездумен,
над ципестия цирков акробат.
Ако остане туй щурче в колата,
със песните на път да ме теши,
след този въздух чист във планината,
гаражният – тандема ще души.
Самотна майка – дълго ще свирука,
в ответ за друга песен ще слухти.
Без дупката във земната пролука
дали ще оцелеят? Помисли!...
Внимателно на лист хартиен рекох
да ги положа в близките треви
и – хвърк! – подскочи то навън – щурчето,
една тревичка стебълце преви.
Горкото – казах си – ще си пребие
отрочето с две точки за очи.
Протегнал любопитната си шия,
видях – в гърба пак малкото стърчи!
Като Буран в ракетата захванат,
додето в сратосферата лети,
държат се из безбрежната савана,
а после то само ще полети.
И ние тъй: за майките държим се
докато не пораснем тук, и – хоп! –
се впускаме в голямото тържище
и цял живот препускаме в галоп.
© Иван Христов All rights reserved.
!
