КАТО ДЪЖДА
КАТО ДЪЖДА
Изглеждаш като дъжда,
падаш все така гордо
вочите ми.
И ме развеждаш
в тъмно синя гора,
отнемаш звездите.
И криеме болката,
лутаме се...
страхът ще измиеме
може би с дъждът...
Грехът ще се смие на прах
и всяка вина ще убие.
и ще има там нейде жена,
която без болка теб ще надвие.
И криеме спомени,
и пиеме, за да бъдат изгонени...
А дъждът не ще да отмие
това, което в сърцето се крие.
А там във небето
падат капки дъжд-
сълзи на детето.
Толкова кратки,
толкова нежни и сладки,
колкото нашите скрити загадки.
И криеме себе си
под безразлични черупки.
И на различни се преструваме,
а после негодуваме.
Аз се крия, после ти.
С дъжда опитвам да измия
това, което все рисуваш, престани...
Ти се криеш,
гордостта не можеш да изтриеш,
а пък искаш сладостта.
Отиваш си като дъжда
и появява се ръжда,
и жал и меланхолия навява.
А дъждът се превръща в бели снежинки
и ме прегръща там на студът.
И правиме черно-белите снимки...
А после от снегът на земята
Остават само калта и водата...
© Поля Георгиева All rights reserved.
