Като гръб на котарак
Вън е тъмно.
Таласъмно.
Не е вечер да обичаш...
Ще изчакам да се съмне, за да си сваря небе.
Черна котка
със походка
на крадец нощта облича.
И оставя само нотка от каквото вчера бе.
Бяхме двама.
В мен те няма.
И светът ми е черупка.
А в душата зее яма, пълна с хрипкава вина.
Ще я скрия...
Ще се свия
в абсолютна черна дупка.
Като гладен вълк ще вия срещу бялата луна.
Дъжд... Не чакам
прошка в мрака.
Тръгвай, че ще те намокри.
Гледал си от котарака как се стъпва по лъжи —
лява лапа,
дясна клапа,
хлъзгав ламаринен покрив...
И се молиш, яд прехапал, пулсът ти да издържи...
Зарежи ме.
Разрежи ме
като фокусник кутия.
Как изчезвам покажи им. Или жертвай ме в гамбит.
Накажи ме.
Отвържи ме.
Изгори като хартия
мойте думи. Излъжи ме, за да станем някак квит...
Забрави ме.
Зарови ме
надълбоко в някой вторник,
който няма ред да взима чак до края на света.
Действай смело
при разстрела
на сърцето ми — злосторник,
че с лъжи затри умело цели пролети, лета...
Щом улучиш,
си приключил.
Можеш да се размагьосаш.
Но обречен да се случи моят филм е пак и пак —
някой лъгал,
друг зад ъгъл
чул и страшно се ядосал —
в тоя свят, измамно-кръгъл, като гръб на котарак.
© Пепа Петрунова All rights reserved.
