Като житно зърно
За кой ли път,
се срещаме с тебе.
Впиваш
пак в мене
жадни, остри очи.
Знам
от дете
почти съм погребан -
под камък израснах -
с отразени лъчи.
И очакваш вече
за отсрочка да моля.
Да припадна.
Да коленича
ранен.
От умора очакваш
да трепна неволно,
пред тебе самотен
в последния ден.
Не.
Ето, Смърт,
аз те прегръщам.
Вземи.
Подарявам ти всичко.
Отдадох си
Хляба насъщен,
до сетната,
малка трохичка.
© Милко Кънчев All rights reserved.
Поздравления! Силен и докосващ стих!
