Обичах пламналите облаци в небето, върбата, сведена тъй скръбно над водите; обичах през ноември и брега, където опиваше ме в звуци хорът на вълните. Обичах тебе безнадеждно и неволно, откривах те във всичко най-красиво, мили. И зазвъня като камбана моят дух, но в живота дните ни и зло са отредили. И днес брегът е пуст, върхарите са слепи, в пространството се пръснаха и ветровете, а нощите са неми, дните са нелепи, повяхна любовта ми като полско цвете. Обичах някога, ала е късно вече. Лицето ти не ми говори нищо... Страшно - като от медна чаша любовта изтече, в пръстта попи. А всичко тук така е прашно...