Като смърт на глиган
Като смърт на глиган
Колко стихии се биха в главата ми,
огън гореше в сълзите ми,
скитник в живота – вървях през гората му,
ранен глиган под звездите.
Приятели бяха ми черните буки,
прохладните нощи – любими,
за мен нямаше момент на наслука,
нито моменти сюблимни.
Дирята търсеха хората-кучета –
да ме разкъсат и свърша,
за да нарежат на мръвки и бутчета
останалата от мен мърша.
И бягах, и криех се все по-далеко
от същността неразбрана –
да стреля и храни се после Човекът
с моите смъртни рани.
Така се раждаха болезнени стихове
от мойте стенания диви.
Но чуйте – в гората сега тихо е,
сълзите бълбукат в потоци игриви.
© Бойко Беров All rights reserved.
