Като стомана

От отломки се научих да живея,
от изгаснали огньове палех пламък,
но нищо не можа да ме склони да онемея,
 и сърцето ми...  никой не разби с порив жалък!

Погребах надълбоко всички мили думи,
заключих спомените, ала не в сърцето.
Преглъщах бавно... една след друга чашите с отрова,
а болките си не в душата, пращах ги в морето.

Превърнах се в стомана и успях...
на никой, знам, нищо не дължа.
Да вярвам в „приятели” отдавна вече спрях
 и научих - всеки сам е на света!