Като в приказка все още
Много, много отдавна,
когато бях още дете,
исках да съм Василиса прекрасна.
И често, вместо мащехата на Снежанка,
заставах пред едно старо огледало
(което най-накрая успях да счупя,
защото...).
И вместо да се радвам на красотата си,
неволно го питах:
"Огледалце, огледалце, я кажи,
защо съм тъй нещастна на земята?"
А и без това живях като Пепеляшка -
често събирах лещата и боба,
пръснати край огнището.
( Не, че си имах мащеха...)
И тайно се надявах,
да ме споходи добрата орисница
и часовникът да не удари във дванайсет.
За да живея като Алиса
в далечната страна на чудесата.
Пораснах.
И превърнах се в... магаре.
А когато решавах да сваля магарешката кожа,
оставах гола... по себе си.
И дълго плачех нощем.
Превърнаха ме в принцесата - жаба,
която трябваше да дочака принца,
който да се престраши да я целуне
и да развали
магията на злата вещица.
Понякога бях и...
самият Пинокио,
но само когато...
Ако се налагаше
да избягам от страха си и
онези зелени човечета,
които щъкаха в гардероба на мама,
щом посегнех да открехна вратата му.
И макар да нямах седем братя,
(като дивите лебеди),
но от копривата още парят ръцете ми.
Че се раздавах без остатък.
Но бях чела приказката
за вълка и седемте козлета,
и неговият вълчи нрав...
И за бабата на Червената шапчица,
и храбрия оловен войник...
И още, и още...
Дори понякога си давах сметка,
че може да стана малката кибритопродавачка.
Докато... не заспах,
убодена от вретеното на баба...
А тя ме бе учила да преда.
Докато... не се събудих.
Когато усетих целувка на устните.
(Не, че не съм била целувана и преди...)
И не след сто лета...
Но свърши сънят ми.
Този път бе различно.
Когато ти се появи...
Като в приказка.
© Нели All rights reserved.
Пенко, нали знаеш, не формата е толкова от значение, ама като си рекъл, ще поразмишлявам още малко по проблема. Ако ли не, има една друга функция - формат / delete, и ще реша проблема от раз.
