Като звън
Душата ми е шепа наранена тишина…
Уж трябваше отдавна да е свикнала,
че в този свят на догми не възкръсват чудеса,
а с първите лъчи отново блика,
като река…И като птица, гони лудостта…
Не се ли умори от ненамиране?...
Сама разкъсва болката и мрака на нощта
и тръпно към зората се провира.
Душата ми е скитница, обречена на грях,
копнежна, като звън на сто камбани…
Удавиш ли я днес безумно, в глупав страх,
безмълвна, като шепот ще остане -
във ъгъла на недописания още стих,
в сълзата на преглътната обида…
И там ще чака любовта си в тих, сподавен вик,
като сърна – уплашена и скрита…
Но като малък въглен, в тъжни думи ще гори,
щом пак сънува своето огнище…
И само нощем, в булото на сноп откраднати мечти,
една безумна обич пак ще вижда…
© Йорданка Господинова All rights reserved.
