Казваше тя...

Казваше тя...

Никой не разбира тази поезия,
Никой не съзира в живота си мелодия.
Отново се губи в думите смисъла,
Отново за нас няма вече хармония.
Не намерихме пътя към вечния мир,
Не си простихме и не забравихме всичко.
Отново болката във всички нас властва
И отново се губим в себе си...

Аз още помня това в главата си,
Защото шумът ми вече притихваше:
"Не загрозявай душата си!"
Казваше тя и леко се усмихваше.

Що за объркан живот, изкуствен,
Преминал бях аз, непречистен съм:
"Не давай шанс на лошите чувства!"
Казваше тя и поглеждаше навън.

Никой не разбира този живот,
Никой не провокира душата ми.
Отново от някъде налагат хомот,
Но аз ще я помня дълго в главата си.
Не намерихме пътя към вечния мир,
Не си простихме и не започнахме отначало.
От нас живота сякаш избра си един,
Който да съживи късчето надежда, умряло.

Ти още вървиш по пътя си,
Редиш душата си, като пъзел.
Дълбоко в теб се загнездва
Тътенът на идващия нов пожар
Ти още не виждаш съдбата си,
Твоя личен Гордиев възел,
Дълбоко в теб се загнездва
Говореше тя, с целия си чар.