Китара
Китара
Една китара тъжна и сама,
запявала в нощите за любовта.
Мелодията нежна никой не дочул
и нежността в песента страхът от самота убил.
Но не замлъквала и пеела,
през годините, над вечността.
Скъсала се струна, скъсали се две.
Прах покрил дървеното й, недокоснато лице.
Намерило я в мрака нещастно влюбено момче.
Струните погалил и сякаш мрака той разбил.
Но с непохватната ръка последната й струна той убил.
Пламнала китарата, пламнала в нощта.
Заглъхнала и песента.
Момчето дълго взирало се в пепелта.
Образа на любимата с пръсти изрисувал
и как да си я върне той умувал...
И тя дошла, познала лика си на китарата в прахта.
Прегърнала непохватния китарист и дала на любовта
им пламък жив. Но китарата нямало кой да съживи,
обгорелите дървени късчета да залепи...
Една китара, тъжна и сама, не запяла никога
отново за любов в нощта...
© Любослава Банова All rights reserved.
