Клетката
Ти искаш пак да те обикна...
но виж, не ми се получава –
нима със робството се свиква?
Със плен във вражеска държава?
В спиралата на битието
домът ни се превърна в клетка
и, всеизвестен с глупостта си,
светът се смя за наша сметка.
Тълпата идва да ни зяпа.
За друго сякаш не живеят –
кръвта на мъртвото ни щастие
на селския мегдан се лее.
Зяпачите се забавляват –
отвън и мъката е смешна!
А в клетката се остарява,
душите стават прашни вещи.
Да я строшим... и сме спасени!
И от какво сме се спасили? –
От най-човешката потребност –
с най-близкия да сме си мили...
© Кети Рашева All rights reserved.
