Катерих житейските клони
и те изподраха мечтите ми.
Прилагаха свои закони –
нечувани и неписани.
Нечестно върха бранеха –
коварно рушаха гнездата.
С плод кисел винаги хранеха
и тялото, и душата.
И стъпките мои препъваха,
плющяха ми вейки в лицето.
Сълзите в земята потъваха
и аз виждах ясно небето.
Простих им. Разбрах аз, че зло
не ще победи в мен доброто.
Качих и последния клон -
сега той ми пази гнездото.
© Мартин Спасов All rights reserved.
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
