Изгубих си ключа. И нямам път.
Или пък имам някъде. Къде е?!
Не ми е тихо. Думите кънтят.
От екота им всичко в мен немее.
Посоката е ясна. Но дали
посока нова аз не изнамерих,
потъвайки във блатните води
във танц със демоните тъмнопери.
И питам се дали да се спася.
Или да се погубя. Еднозначно.
Началото е край в окръжността.
Умирането – раждане, накратко.
© Валентина Лозова All rights reserved.
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
