Ключът и ключалката
Беседите ни някога са кратки монолози,
но можем ли да спорим, щом страните ни горят?
Душите ни навярно са приличали на некролози -
сега съзирам как останките от моя се топят...
Не съм една от всичките ти сладкодумници,
аз рядко хваля и разкривам своето сърце...
Кажи ми... Спомняш ли си стръмните ми калдъръмища -
как - паднех ли - въздигаше ме, сякаш съм перце...
Не искам да очакваш повече от погледа:
на него, ако ме обичаш, ще се посветиш.
Така и лесно би узнал за ролята,
с която във живота ми блестиш...
Очите ми - това са мойте извори
и позволила съм от тях да черпиш взор!
Сега си сам с ключа към мойте двери,
но, вземеш ли ключалката, си мой до гроб!
© Симона Гълъбова All rights reserved.
