Беседите ни някога са кратки монолози,

но можем ли да спорим, щом страните ни горят?

Душите ни навярно са приличали на некролози -

сега съзирам как останките от моя се топят...

Не съм една от всичките ти сладкодумници,

аз рядко хваля и разкривам своето сърце...

Кажи ми... Спомняш ли си стръмните ми калдъръмища -

как - паднех ли - въздигаше ме, сякаш съм перце...

Не искам да очакваш повече от погледа:

на него, ако ме обичаш, ще се посветиш.

Така и лесно би узнал за ролята,

с която във живота ми блестиш...

Очите ми - това са мойте извори

и позволила съм от тях да черпиш взор!

Сега си сам с ключа към мойте двери,

но, вземеш ли ключалката, си мой до гроб!