Когато човек забрави звука на смеха,

когато безнадеждност обгърне ума,

когато дълбоко потъне ножът в гърба,

когато тишината изпълни слуха,

когато сърцето му спре да тупти,

когато болката престане да го боли,

когато душата напусне неговото тяло,

когато кожата му стане като платно, мъртвешки бяло,

когато кръвта му се вледени,

когато смъртта го победи,

когато сълзите в очите му пресъхнат,

когато гласовете човешки заглъхнат...

... тогава идва неговият край,

глупак е, ако мисли, че ще види рай.

Когато Влюбеният се събуди от своя сън,

когато се изправи и погледне небето навън,

когато осъзнае, че пак е сам на света,

когато се сети, че Тя е някъде там, под дъжда,

когато почувства това, което чувства всеки ден,

когато припомни си болката, по-силна от кинжал нажежен,

когато си спомни за всичките несбъднати мечти,

когато усети влагата в кървясалите си очи,

когато почувства дълбоко в себе си празнотата,

когато единствената, която го обича, е самотата,

когато „тя” е винаги със него и във радост, и тъга,

когато може да ги раздели само смъртта...

... тогава ще си мечтае да се сбъдне сънят,

да срещне смъртта, да изчезне денят...