Когато...
На Маги
Очите на сърна когато плачат,
луната многолика ще отпие
и после ще разкъса бледа здрача,
а утрото с конец ще го зашие.
Ръцете на жена когато галят,
забързаното време някак спира,
следите им така не се забравят,
запомняш бялата вълна пенлива.
Сърцето на поет когато стене
и птиците нашепват за любов,
гората се облича със безвремие,
заключва в себе си изплакания зов.
Когато във човек душа рисува
със трудните и шарени бои,
напомня ти, че огън съществува
и знаеш близне ли, ще заболи.
Със думите когато те пронижат
и нещо някъде във теб изрони,
и тъжен пясък почне да се ниже,
копнежите превръщаш във икони.
© Ани Монева All rights reserved.
