Когато делникът превърне се във празник
Все себе си виня за всички грешки.
Все търся бряг без име под звездите.
Залутана в предишните копнежи
изпридам паяжини с мислите.
С копривени ръце извезвам ризи
за братя дето липсват, да загърна.
Подмятам на тура и ези
пак бримката, която да наметна.
А делникът кикоти се без жалост.
Забил стрела в душата ми лирична
и няма нито капка милост,
че някак си превръща ме в излишна.
Макар излишна, никому ненужна.
Събирам спомени от днес за утре,
когато някому, ще дам заслужена
една усмивка топла, като слънце.
Тогава всички бури и тайфуни,
ще кротнат, делникът ще стане празник.
А дланите ще станат много нужни,
когато братя - лебеди прегърнат.
И вече няма да виня и търся грешки,
ще бъда мила, като усмивката на мама.
В очите ми ще никнат теменужки,
а болката отдавна ще я няма...
,
© Евгения Тодорова All rights reserved.
