Когато нероденото умира
Хилядолетия изгубват се за миг
и слънцето изгаря в собствен пламък,
а тишината е разцепена от вик,
от който се напуква всеки камък.
Когато нероденото умира,
небето се прощава със звездите,
а птиците забравят да мигрират,
престават да текат дори реките.
Неизживяното отива си без глас,
неопознало ничия целувка,
нечуло нивга бащиния глас,
нестоплено от майчина милувка.
Неизсънуваните сънища крещят,
а неизплаканите сълзи странно парят,
неразгорени въглени димят,
открадна миналото бъдещата вяра.
Остават рой несбъднати мечти
и само болка мъничка пулсира
в разкъсани, ограбени души,
когато нероденото умира...
© Люба Георева All rights reserved.
