Когато нещо си отива
Вратата реши – отведнъж се затвори.
Изтръпна и́ прагът и после се сгърчи.
Във ден монотонен нощта проговори
и сякаш завиха хилядата вълци.
Луната се блещеше кръгла и ледена,
висяха студено-прозрачни висулки.
Тревата навън, поизмачкано сведена,
не криеше вече горящи светулки.
И стълбите станаха толкова свъсени,
че сивото в тях и по-сиво изпъкна.
Вървяха минути печално накъсани,
а слънцето в тях постепенно помръкна.
Прозорецът почна безгласно да чака,
шептейки си само с дъждовния лик,
но той поваля, по стъклото потрака,
притихнало влезе и в нощния стих.
© Ани Монева All rights reserved.
