Когато прекипи дъждът
КОГАТО ПРЕКИПИ ДЪЖДЪТ
Надцакваме се – сякаш на белот
заложили сме сетната си риза.
Изнизва се проклетият живот
и мами ни проклетата му миза.
В ръкава си ли крием три аса,
и времето дали е разтегливо?
Крещяла съм, но чух ли си гласа
да разтресе съзряващите ниви?
Така се лъжем – да отмине ден,
и друг да дойде, трети да изкрета.
Не зная ще остане ли след мен
дори прашинка от душата клета,
от всеки безразсъден нощен стих –
за който съм пестила от съня си,
от тихата сълза, която бих
отронила при мрачни земетръси.
Не знам дали ще дойде за добро
на хоризонта зреещата буря.
О, свят, ти имаш нужда от любов,
интригите която да разтуря!
© Валентина Йотова All rights reserved. ✍️ No AI Used
