Когато психиатърът ти има нужда от помощ
Бял диван,
да се събудя, опитвам се.
Завързан,
закопчан...
ударете ме, моля ви.
Падат пера,
но първо катран,
някакво издевателство,
тук съм сам,
кошмар ли е
или самопредателство.
А кога ще спра
да изпитвам гняв,
моят психиатър
май беше прав...
Стая с решетки
и твърда възглавница,
сега чакам лекарствата.
Изоставен вовеки,
а душата е натрапница,
която блудства
безспирно в главата ми.
Коварни мисли,
дали изобщо забравя се,
лъжи, истини,
отказване, искане,
падам - предавам се...
А ако ми мине
и отново съм здрав,
то моят психиатър
май е бил прав...
Огледало нарязано,
явно удар със сила -
това не е кръв по ръката ми,
светлината размазана,
просто така е втълпила,
за да оправдае вината си...
Не виждам изхода,
просто вървя през тунела,
лъжи или истини,
все едно, какво ще намеря,
просто съвпадение -
внезапно,
щом отшумява ехото.
Какво попадение!
Невероятно!
Победил съм си егото...
А ако това е финалът
и сега духът ми е мощен,
то явно моят психиатър
ще има нужда от помощ...
© Христо Андонов All rights reserved.
