Когато си отива любовта
Минутите на обич споделена
изнизват се, зърна на броеница,
душата изтерзана, наранена
стене като уловена птица.
Отплуват бавно ден след ден
минутите на щастие бленувано
и осъзнавам, че не си до мен,
любовта ни е завинаги изгубена.
Сега съм сам и сам ще си умра,
не вярвам любовта да се повтори,
не мога мислите за теб да спра
и крачат, крачат... Натежали от умора.
Все още любовта към теб е жива
и блъскам се в стената на тъгата.
Ефирна като горска самодива,
политаш в орбитата на мечтата.
Мечтаеш за богатство, дом и смях,
мечтаеш за емоции, пари, купони,
но и Рокфелер дори да бях,
амбициите ти едва ли щеше да догоня.
Разбирам те, сега си млада,
иска ти се да си поживееш,
купоните посрещаш с наслада,
на всеки виц и танц се смееш.
Сега безкрайно съжалявам,
че рицарят мечтан не се оказах,
но и не мога да се заблуждавам,
че времето живота ни премаза.
Да знаеш как бих искал
щастлива, весела да те направя,
на тежести, проблеми да устискам,
мизерията, злото да забравим.
Все още любовта в сърцето ми живее,
но в сълзи къпе се душата ми самотна,
уви, у теб отдавна любовта не грее
и бавно аз превръщам се... В животно.
© Димитър Станчев All rights reserved.
