Когато сме се населили с печал
В печална стая,
в очакване на радостта
от тъжни мисли,
поезията се разказваше
с писател,
на обелиски,
в облекло на призраци,
ваятел.
Все награждаваше
поредната прищявка,
да се завърне
в лоното на стаята,
като от ехо глас,
с надеждата,
че песента му този път
не е греховна
и няма да прошушне
с нито дума
очакването й
за сбъдване.
Поезията римува,
в плача си сълзите
до болката прибулва,
сърцето си приканва тихо,
свива го, прикрива го,
закърпва дрипавата риза
на отхвърленото минало
и пее по-пустинно
от пясъка на дюните.
Разказват се
от двама
страници.
От двама
странници писма,
допуснато изтрити,
пренасят разстояния
и казват си,
че са мечта в мечтите,
но нямат свят за днес
и страх от липса
пали в тях отсъствие.
В печална стая
тихо диша сън,
разглежда по витрините
без светлини
от вчера отражения.
Поезията там я нямаше.
А не намери никъде
и себе си отвън.
© Калина Костова All rights reserved.
