Когато, сякаш пътят ти свърши...
* * *
Когато стигнеш до там, че да седнеш
на пейката в "бялата стая"
и нищо не виждаш макар и да гледаш,
и да се взираш в безкрая,
и почувстваш се сам и обречен
във свят който не е бил твой,
който и днес е сякаш далечен,
и вие край теб и убива покоя...
Крещят сетивата и блъскат в стените,
напомнят за победи нелепи
болката реже - стяга гърдите
и затихва сред спомени слепи...
Спри! Съвземи се, не бързай да съдиш,
задръж гнева и...дъха си,
опитай все още - голям да бъдеш,
просто... изчакай реда си!...
Какво, че до днес е кървяла душата,
идват и хубави дни,
и ако той/тя спре на вратата
и дойде при теб... Забрави!...
Вземи ръката - стани и върви!
Опри се на приятелско рамо,
посрещни с усмивка горчивите дни,
защото ти сам -
си... Нещо Голямо....
Стани и... Върви!...
* * *
© Валентин Желязков All rights reserved.
Благодаря за мнението все пак, но сама го каза - Въпрос на... стил.
