Когато вечерта умира....
Когато вечерта умира,
склони глава на чакаща ръка.
И виж, че самотата спира -
връща се отново пак деня.
Той копнее с устните си само
да докосне трепкащи тела,
полузаспали в сутрешния мрак,
прегръщат се в мъглата пак.
А устните - замрели във мига
Като че с целувка светове се сливат,
преливат се една във други само
за да отпратят с топлота нощта.
Преплетени ръце в ръце застиват.
Душа в душата - водопад.
Те, искрено, като на еднорог сълзата
споделят чувства в полумрак.
Изплува в хоризонта и зората,
забързана към къщата в снега,
да не изпусне, страхува се горката,
щастието в четири очи.
И лунен лъч пронизва тъмнината
и мракът дръпва се назад,
за да пропусне в началото на светлината
целувките, посрещащи деня.
А две сърца, туптящи във едно
притихнали, тъй скромно плахи,
отпускат се едното в другото заспали,
уморени от безкрая на нощта...
склони глава на чакаща ръка.
И виж, че самотата спира -
връща се отново пак деня.
Той копнее с устните си само
да докосне трепкащи тела,
полузаспали в сутрешния мрак,
прегръщат се в мъглата пак.
А устните - замрели във мига
Като че с целувка светове се сливат,
преливат се една във други само
за да отпратят с топлота нощта.
Преплетени ръце в ръце застиват.
Душа в душата - водопад.
Те, искрено, като на еднорог сълзата
споделят чувства в полумрак.
Изплува в хоризонта и зората,
забързана към къщата в снега,
да не изпусне, страхува се горката,
щастието в четири очи.
И лунен лъч пронизва тъмнината
и мракът дръпва се назад,
за да пропусне в началото на светлината
целувките, посрещащи деня.
А две сърца, туптящи във едно
притихнали, тъй скромно плахи,
отпускат се едното в другото заспали,
уморени от безкрая на нощта...
© Ивета Лъскова All rights reserved.
