Поглъща пак желанието отровно, 

Очите му проблясват, искрица се разпалва 

Подлага на изпитание душата си повторно 

И търси той спасение в горчивата забрава 

Светът обръща се наопаки отново, 

Време и пространство затихват във мъглата 

Сърце ридае в болка, очаква неспокойно 

Съзнание да пребори злото във играта 

Повлечени надолу към бездната позната, 

Където безчовечност обгаря светлината, 

Усмихнати лица, но лишени от чувства, 

Надеждата угасна във душата пуста 

Обгърнати във мрак, хлад и тъмнина, 

Мечтите отхвърлени тънат в самота 

Съзнанието човешко изпълва се с вина, 

Във всяка клетка прониква слабостта 

Всеки миг е сякаш цяла вечност, 

Пропита с болка, завист и омраза, 

Доброто във човека, тънещо във бедност 

Защо съдбата тъй жестоко го наказа... 

Отровната стрела премина през света, 

Прониза светлината, сърцето и душата, 

И руйна кръв почерни заветната мечта, 

Защо е толкова жестока участта... 

Живот, лишен от смисъл, щастие и любов 

Живот сред общество, всъщност е пустиня 

Живот сред отчужденост, самотен и суров, 

Отнема красотата на злочестата картина 

Безпомощният зов заглъхва в еуфория, 

Илюзията лъжовна изхитря сетивата 

Прокрадва се усещането за хармония 

Полита безметежно мисълта към небесата 

Но хаосът в душата руши и обезобразява, 

Превръща се човекът в странник непознат, 

Опитвайки да скрие болезнената рана, 

От себе си и онзи неразбиращ свят 

Когато враг опасен стане твой приятел, 

Превръщайки скръбта в копнеж позорен, 

Субстанцията отровна с маска на ласкател 

Отнема свободата на света греховен