Когато вятърът шепти…
След лятото остана само синьото небе.
Остана вятърът с нежната си топлина.
Писъкът, раздрал душата от къде се взе,
да се разстила и кънти над голата земя.
Остана малка перличка от мида. И морето…
И стъпките потънали по слънчевият бряг,
а там на плажа, откъсна се от мен детето,
завинаги изгуби своят малък, чуден свят.
Сега е само пясък през пръстите изтичащ.
Небето се разми, изгуби летните трапчинки.
Дъждът бе акварел и синьото се стичаше,
вятърът отнесе го, смля всичко на прашинки.
А перличката малка в сърцето ми се сви.
Мечтите звездни запалиха искра в небето.
С вълните си морето към мен се устреми,
а вятърът прошепна тихичко – „Пази!
Пази във теб детето!“.
