Командвай, аморе
… Спести си словата неискрено груби,
които ехтят в коридора.
Командваш сърцето ми с „Обич… Не чуваш ли?” -
ревлата липсва, аморе.
От тази безчестност, стаена в очите ти,
все по-надолу пропадаш;
така съм решила, така съм поискала –
така и така… ще ме нямаш.
През твоята призма разчупвах от себе си
сляпо „година и нещо”,
а не зарастваха пустите белези –
щото бе „пусто” отсреща.
Та… тази безчестност растеше в градация
с привкус на жалко изнудване,
а неподвластно бе на ампутация
моето себепогубване,
защото (противно на всякаква логика)
ти на света ми бе краят!
И недостатъчно в мене се бориха
разум и жажда за…
… знаеш.
… За погледа ти – за онази фаталност,
присъща на някой убиец!
После… година и нещо те нямаше,
в мене ръце да измиеш!
Така че спести си и поглед; и слово
за някакво там си „обичане”.
Ревлата помни. И знае, аморе.
Че е на командно…
… недишане.
© Лора Димитрова All rights reserved.
