Конете дишат изгрев, за да помнят
Ще дочакаш ли някога
неуморните мои мустанги,
от мъглата направили дом и утеха,
да познаеш в очите им
лудите вятърни ангели
като своя единсвена ласка и дреха.
Впивай длани и нокти
по походката бърза и дива,
от очите ти ярки искрици
да осветяват плътта им?
Ще се срещнат ли някога
тези люлеещи гриви
със дъха ти горещ от запалено лято?
Ще надвикаш ли някога
твърдите морни копита?
Ако стъпя в душата ти,
палейки клада от страсти...
От хиляда години те нося
и свиквам...
бавно връщам небе на земята.
Знам, спасява ръката,
която живеца ми води,
кръстопът не броя,
изкупления само
и онази изменчива буйна природа,
се простира в съня ти
и своята обич признава.
